Д-р Георги Миркович (1826 –1905)
Лекар и общественик, член-кореспондент (1881 г.) и академик (1884 г.) на БАН.
Ученик на Сава Доброплодни, продължава образованието си в Духовната семинария в Киев, завършва гръцко и френско училище в Цариград, от 1851 до 1856 следва медицина в Монпелие, Франция, където е награден от Наполеон ІІІ с медал за лекуването на болни от холера по време на епидемия. След връщането си в България подкрепя Драган Цанков за униатското движение, участва в делегацията пред папа Пий ІХ в Рим, за което е награден със златен Ватикански медал. Заради активната му дейност за националната ни кауза е изпратен от турските поробители окован във вериги пеш до Цариград и осъден на вечна каторга в Диарбекир. Освободен е след Руско-турската война (1877–1878), установява се в Сливен, където е управител на болницата и директор на Мъжката гимназия. Д-р Миркович е първият лекар в България, който започва лечение по метода на хомеопатията. Два мандата е народен представител, съосновател на в. Българско знаме, издава списание Нова светлина от 1891 г. до 1896 г., списание Здравословие от 1893 г. до 1896 г. Първата му среща с Учителя Петър Дънов е през 1900 г. на първия събор на Веригата. Под влияние на общуването си с него започва издаването на списание Виделина (1902–1905) с материали за духовно усъвършенстване. Завършва земния си път в присъствието на Учителя. В завещанието му четем: „…Винаги да се иска съветът на духовния ми учител д-р Петър Дънов.”
Пеню Киров (1868-1918)
Пеню Киров е един от първите трима ученици на Учителя Петър Дънов. Роден е в гр. Карнобат, впоследствие живее в Бургас. На седемнадесет години се записва доброволец в Сръбско-българската война.
С Петър Дънов се запознава чрез кореспонденция, започнала през 1898 г. През 1900 г., заедно с Тодор Стоименов и д-р Георги Миркович, е призован на среща с Учителя във Варна, с което се слага началото на съборите на „Бялото братство”.
Пеню Киров работи като пътуващ книжар, посещава новооснованите братски кръжоци, където държи свои духовни беседи. За това той има указание от Учителя – какво да говори, как да направлява и насърчава новите братя и сестри. Говори им за идеите на Учителя, за предстоящото събуждане на цялото човечество, което ще премине към нови постижения в духовното развитие.
Пеню Киров е ръководител на братската група в Бургас, но изпълнява и заръките на Учителя относно групите в повечето малки градове из Южна България. Връзката му с братята и сестрите се поддържа от обиколките, които той прави един-два пъти годишно в тия градове. Всяка година за 2-3 месеца Пеню Киров напуска Бургас и поема пеша от село на село, от град на град да срещне хора, които се интересуват от духовния живот.
Съвременниците му го помнят с неговото трудолюбие и постоянство, кротък и благ характер.
Тодор Стоименов (1872-1952)
Роден е в Пазарджик. През 1891 г. заминава за Бургас, където започва работа като чиновник в Бургаския окръжен съд.
От ранна възраст има интерес към духовното, търси смисъла на живота. Влиза в различни общества, чете материалистическа литература и книги по спиритизъм. Покрай духовните си търсения се запознава с Пеню Киров и с бащата на спиритизма в България – д-р Георги Миркович, който издава списание „Виделина”.
Техен приятел, Васил Козлов, им казва, че ще ги запознае с Петър Дънов – „много напреднал в духовно отношение човек”. И наистина Козлов говори с него за тези трима приятели. Учителя им пише, откъдето тръгва и кореспонденцията помежду им. Тримата – Тодор Стоименов, Пеньо Киров и д-р Миркович, се събират да четат Евангелието и да разискват по духовни въпроси. След близо две години писане на писма, на Великден 1900 г., първите ученици се срещат лично с Учителя във Варна. От тогава Тодор Стоименов следва пътя, показан му от Учителя.
След 1914 г. се премества в София. От създаването на „Изгрева” до края на живота си той живее там, изпълнявайки ролята на касиер на Братството
Боян Боев (1883 – 1963)
Боян Боев е един от най-приближените до Учителя ученици. Роден е в Бургас. Баща му, Димитър Боев, е стопанин – редактор на един от първите бургаски вестници след Освобождението – вестник Голгота, преименуван по-късно на Нова епоха.
Боян Боев е високо образован. Владее френски, немски и руски език. Преди Балканската война е студент в Мюнхен. Впоследствие завършва Софийския университет със специалност „Естествени науки” и след това учителства известно време в различни градове на страната.
Първите сведения за срещи на Боян Боев с Учителя датират от 1912 г., когато е присъствал на събор във Велико Търново. След 1919 г. живее известно време в Свищов, но е уволнен заради подкрепата му на идеите на Учителя. През 1924 г. се премества в София и посвещава живота си на Братството. Участва активно във всяка братска дейност. Добър стенограф, Боян Боев неотлъчно е до Учителя и записва всички негови мисли и изказвания в провежданите разговори. Така той допринася да бъдат запазени много ценни знания, които иначе не биха достигнали до нас. По-късно той обработва материалите от записките си и ги изпраща в продължение на години като писма до братята и сестрите извън София. Всяко от тези писма съдържа разговор с Учителя на различни теми.
През 1937 г., по случай 1000-годишнината от появата на богомилското движение, Боян Боев издава книгата Мисията на богомилството във връзка с мисията на славянството. През 1942 г. написва и издава още едно свое изследване – Учителя за дишането, а през 1943 г. излиза и негов цялостен и задълбочен психологически труд по въпросите на възпитанието – Учителя за образованието.
Неуморим и всеотдаен, Боян Боев всякога е централна фигура на „Изгрева”. Той извършва огромна работа за съхраняване и разпространяване на Словото на Учителя.
Трите стенографки – Савка Керемидчиева, Паша Теодорова, Елена Андреева
Трите стенографки са последователите на Учителя Петър Дънов, на които в най-голяма степен дължим възможността днес да четем неговите лекции.
Винаги около него, следящи и записващи всяка негова дума, те отдават живота си на идеята да стенографират беседите и лекциите му, а след това да дешифрират стенографските си записки. Всяка беседа е предварително редактирана от тях и след проверка и одобрение от Учителя – препечатвана и съхранявана. Благодарение на техните усилия и труд Словото достига до нас.
Ето какво пише Елена Андреева за тяхната обща работа: „Ние трите едновременно записвахме всичко, каквото Учителя говореше. Работата по дешифрирането на Словото разпределяхме помежду си с пълно разбирателство и съгласие. Ако някоя от нас изкажеше предпочитание да изработи една лекция или беседа, винаги другите с готовност се съгласяваха. За да има ред в работата, ние разпределихме Словото на Учителя на отдели: неделни беседи, школни лекции, съборни беседи, планински беседи, утринни слова, извънредни беседи – беседи, говорени от Учителя на братските празници – 22 март, Петровден, беседи пред сестрите и държани в някои други случаи. Всяка от нас имаше тетрадка за всеки отдел. И например когато Паша дешифрираше неделна беседа, тя ползваше своята тетрадка заедно с тетрадката на Савка и моята, и от трите тетрадки дешифрираше Словото. За извършената работа всяка отговаряше пред своето собствено съзнание. Никакъв контрол нямаше, имаше пълно доверие в работата на всяка. Ние бяхме приели да дешифрираме Словото и го вършехме с чувство за отговорност.”
Савка Керемидчиева (1901 – 1945)
Родена е в Цариброд. Когато тя е на 4 години, Учителя гостува в дома й след лекция по френология. Скоро след това семейството й се премества в София, за да могат да посещават беседите му. Едва дванадесетгодишна тя отива при Учителя и заявява: „Учителю, искам да уча при вас.” Савка израства покрай Учителя, ученолюбива е, проявява интерес към френология, хиромантия. Често той й дава задачи, наблюдава усилията й да се справи с тях и й дава насоки за духовното й развитие.
Савка Керемидчиева учи филология и педагогика в Университета.
През 1921 г. заедно с Елена Андреева и Паша Теодорова започва да стенографира лекциите на Учителя. Живее с другите две стенографки на „Изгрева”. Дешифрирали са изнесените от Учителя беседи, после той ги е проверявал и са се давали за печат. Това е била тежка и отговорна работа, изискваща внимание и концентрация, в която Савка е участвала с всички сили и с цялото си сърце. Стойността и важността на тази работа днес трудно може да се оцени.
Савка е винаги близо до Учителя и често при разговори с него отправя своите въпроси, изникнали при духовната й работа. Отговорите, които Учителя й дава, тя стенографира стриктно. Савка дешифрира и подрежда отговорите му и през 1924 г. на Рила му поднася специално подготвена от нея книжка – „Свещени думи на Учителя. Привет към ученика”. Учителя отхвърля дара й, а същата книга излиза през 1938 г. по инициатива на друг ученик от „Изгрева”. Като резултат от разговорите си с Учителя, Савка създава „Новите Свещени думи”, които биват дешифрирани от стенографските й записки от Борис Николов и издадени след смъртта й като втори и трети том на „Свещени думи на Учителя”.
През 1942 г. Савка Керемидчиева отива в Латвия, където изнася серия лекции за учението на Учителя. На тръгване той й казва: „Помни, ти сега си светия, помни, латвийците в твоето лице ще приемат Учителя. Сестрите и братята ще ти целуват ръка и от мое име ти ще им говориш.”
Паша Теодорова (1888 – 1972)
Родена в Болград, Украйна. Израства и получава образованието си в София. Завършва химия и известно време работи като учителка в една софийска гимназия.
За пръв път среща Учителя Петър Дънов през 1915 г. и започва да посещава беседите, които той изнася на ул. Опълченска 66. През 1916 г. е поканена и става стенограф на беседите му. Участва в целия процес – от дешифрирането през редакцията и печата.
От 1916 г. до 1920 г. Паша сама стенографира и дешифрира беседите. Мести се да живее на „Изгрева”, след като Учителя започва редовните си беседи в новопостроения салон там. От 1928 г., заедно с другите две стенографки, обитава малка постройка до салона, наричана шеговито „Парахода”. Учителя често ходи и разговаря с тях върху беседите и проблемите, свързани с издаването им. Животът в „Парахода” е интензивен, кипи усилена работа. Паша, Елена и Савка активно участват в братския живот, стенографират всяка лекция и беседа, изпълняват задачите и упражненията, дадени в Школата, дешифрират стенограмите, след което Паша ги преработва, за да преведе Словото към изискванията на книжовността. После тя прочита на Учителя редактираните текстове и нанася направените от него корекции.
Елена Андреева си спомня: „И така Паша си изработи един метод на работа. При редактирането тя правеше промени, водена от наставленията на Учителя. Освен това Паша дълги години беше слушала Словото. Тя го разбираше. Пък и винаги е имала възможност да пита Учителя при всяка неяснота... Ние бяхме негови работници и той ни помагаше добре да вършим работата си.”
Един от учениците на Учителя – Николай Дойнов, описва накратко спомените си за Паша по следния начин: „ Тя е сестра с ценни качества като интелект и характер. В обходата си умерена и с умение да изчаква своя събеседник, тъй като обича да говори, за да го прикове със своята необорима логика. Идеално владееше граматиката и правилния строеж на израза. Затова тя коригираше всички беседи, преди да отидат на печат.”
До края на живота си Паша Теодорова е посветена на съзнателна работа в услуга и в името на Учението на Учителя Петър Дънов и Братството.
Елена Андреева (1899 – 1990)
Родена е в малко селце в Битоля, Македония, където има само начално училище. След много житейски трудности и лишения тя успява да завърши Първа девическа гимназия в София и философия в Софийския университет.
Елена Андреева се среща за пръв път с Учителя през 1920 г. Започва да посещава беседите му, а от 1921 г. и да ги стенографира.
В спомените си тя разказва: „С отварянето на Школата започна един общ организиран живот – беседи, лекции, общи гимнастики, Паневритмия, екскурзии, пътуване на Рила, общ стол за хранене. И при всички случаи сме пеели много песните на Учителя. Цялата обща дейност ръководеше Учителя. Това ръководство не се налагаше, беше свободно. Всеки идваше, защото искаше да участва в общия живот; никой не изискваше да правим това. Учителя ръководеше, но това ръководство беше невидимо. Имаше правила в Школата, но всеки сам решаваше. Този свободен дух, който цареше в Школата, беше нещо ново, силно, мощно. Ръководството на Учителя, като че ли не беше на земята, но във въздуха. Здравата ръка на Учителя сме чувствали, но сме чувствали и вътрешна свобода.”
През 1928 г. се мести на „Изгрева”, където живее заедно с другите две стенографки – Савка Керемидчиева и Паша Теодорова. За живота им в „Парахода” в спомените си тя пише следното:
„Ние трите бяхме с различни характери, от различна обществена среда, пък дори и народностно различни, но въпреки това ние живеехме хармонично. Учителя често идваше при нас. Той поддържаше духа и на трите ни с внимание и грижа. Към всяка от нас имаше различно отношение, но беше еднакво отзивчив към нуждите ни. Животът ни в „Парахода” беше интензивен. Самата ни работа – това, че ние записвахме Словото на Учителя, ни задължаваше да изявим това Слово в живота си. Във всяка от нас имаше усърдие, старание, всяка от нас се стремеше да прояви най-доброто от себе си.”
След 1944 г., когато Учителя завършва земния си път, Елена Андреева продължава да работи със Словото и близо 10 години дешифрира стенограмите, необработени дотогава. До 1954 г. тя окомплектова неиздаденото Слово на Учителя и го предава за съхранение.
Гоненията на новата власт не я подминават и през 1961 г. тя напуска „Изгрева”.
До смъртта си през 1990 г. Елена Андреева продължава да съхранява и пази Словото на Учителя.
Борис Николов (1900 – 1991)
Роден е в Габрово. Завършва средното си образование в Априловската гимназия, а висшето учи в Софийския университет, където завършва естествени науки и философия. Владее стенография.
Стремежът му към свобода и духовно развитие го довежда до идеите на Учителя. Той се присъединява към групата братя и сестри, образуващи малко общество край него.
Когато Учителя им казва: „Всеки, който е започнал да учи в университета, трябва да го завърши, но научете и по един занаят, за да сте свободни”, Борис Николов започва да чиракува при различни майстори. Първо е резбар, после помага на един лютиер при изработката на музикални инструменти. После учи изкуството на работата с камък при майстор на мозайки.
Пише разкази за животните, издава сборник с разкази – спомени „Среща с малките братя”. На „Изгрева” записва заедно със стенографките Словото на Учителя.
На лятната школа на Рила Борис Николов използва таланта си на резбар, за да остави послания за идващите поколения. Текстовете в гладките скали под Молитвения връх, на Салоните и до извора „Ръцете, които дават” са дело на неговите ръце.
След смъртта на Учителя на 27.12.1944 г., Борис Николов е избран за председател на Братския съвет. Този избор е следване на съвета, който Учителя е дал, преди да си замине. Първото, с което се захваща, е да организира работата в Братството така, че да се свърши най-главното – да се запази Словото. Започва процес на допечатване и съхранение на всички останали неотпечатани беседи на Учителя. На „Изгрева” се устройва печатна база. Между 1944 г. и 1949 г. са издадени над петдесет томчета лекции и беседи. Новата комунистическа власт преследва хората от Братството, полицията ги следи и им прави постоянни проверки. Съхраняването на отпечатаното слово е трудно и рисковано за живота на учениците.
През 1957 г. се извършва акция срещу Братството. В цялата страна се предприемат обиски и се конфискува всяка литература, свързана с името на Учителя. Изземат се и се унищожават хиляди томове с беседи, ръкописи, снимки, записки и всякакъв друг тип материали на Братството. Правят се финансови ревизии, инсценират се счетоводни нередности. Авоарите на Братството са национализирани. Борис Николов и други братя са арестувани и изтезавани. След скалъпен процес са вкарани в затвора за 12 години. През 1963 г. са амнистирани и освободени.
До края на живота си Борис Николов остава председател на „Бялото братство” в България и работи за него, следвайки съветите и поученията на Учителя.
Мария Тодорова (1898 – 1976)
Родена е в Панагюрище в заможно семейство. Духовните й търсения я отвеждат при Учителя Петър Дънов и става негов последовател. Често води разговори с него в дома на ул. Опълченска 66. В началото Учителя й задава малки духовни задачи – първо работа с Библията, после в областта на психологията. Насърчава я да развива музикалния си талант и да постъпи в Музикалната академия.
Постоянството на Мария в прилагането на дадените задачи и упражнения е пословично. Има честен, прям и открит характер. В обноските й всякога прозира достойнството на човек, намерил пътя си и решен на всяка цена да го следва. За срещите си с Учителя в записките си тя пише: „Когато отивах на разговор, считах за светотатство да скрия и най-малкото нещо от Учителя. И зная, че заради тая моя откровеност и искреност, Той отговаряше на молбата ми и винаги ми помагаше.”
По съвет на Учителя Мария Тодорова става спътник в живота на Борис Николов. Връзката между двамата е свещено приятелство, основано на един общ път на служене. Относно Борис Николов тя пише в дневника си: „Всичко, каквото правеше Борис, ми се виждаше върха на съвършенството.” От своя страна той се възхищава от нейното достойнство, прямота и честност.
След смъртта на Учителя, заедно с другите приближени ученици, Мария работи за опазването на делата му и съхраняване на Словото му. Заедно с Методи Константинов, Боян Боев и Борис Николов подготвят и издават най-ценната написана и до днес книга за него – книгата „Учителя”.
Методи Константинов (1902-1979)
Философ, писател и обществен деец. Един от най-ерудираните и образовани последователи на Учителя Петър Дънов. Методи Константинов следва философия в София и международно право в Полша, защитава докторат в Познанския университет.
След завръщането си в България работи в Министерство на вътрешните работи и Министерство на финансите. Като директор на дирекция Пропаганда през 1943 г. е запознат с плана за депортиране на българските евреи до лагерите на смъртта и изиграва важна роля в спасяването им. Д-р Методи Константинов е автор на множество публикации на български и френски език, които го утвърждават като задълбочен изследовател с твърде широк спектър на научни търсения и му носят международно признание. Сред тях изпъкват съчинения с научен и езотеричен характер (“Световна астросоциология”, “Новата култура в ерата на Водолея” и др.). На 22 март 1922 г. Методи Константинов разпъва палатка на Баучеровата поляна и става първият заселник в селището на Бялото братство на „Изгрева”.
Георги Томалевски (1897-1988)
Писател есеист. Личност с огромна обща култура и всестранни енциклопедични познания.
Георги Томалевски е роден в гр. Крушово, Битолско, на 16 септември 1897 г. в семейството на родолюбиви българи, взели участие в Илинденското въстание. След неговото потушаване семейството му се пренася в София. През 1925 г. завършва физика и астрономия в Софийския университет. Интересът му към литературата надделява и на тридесет годишна възраст получава награда за най-добра литературна творба със студията си Душата на Македония. Сред жанровото разнообразие, характерно за белетристиката на писателя Георги Томалевски, най-съществено място заема есето. Той е сред първите изтъкнати наши есеисти и един от основателите на Есеистичното общество в България (ноември 1935 г.).
През 1922 г. се запознава с Учителя Петър Дънов, приема учението му и се приобщава към основаното от него духовно движение. Един от основателите на списание Житно зърно, издание на Общество “Бяло братство”.
Влад Пашов (1902- 1974)
Роден е в с. Поибрене, Панагюрско. Като млад се увлича по идеите на анархиста Кропоткин. Когато е в гимназията, преподавател му е ученик на Учителя – Боян Боев. Той го запознава с неговите идеи и философия. От този момент нататък Влад става последовател на Учителя, като заживява един пълноценен живот, в който доброто на другите е и негово добро, нуждата на другите е и негова нужда.
Влад Пашов участва в издателската дейност на Братството. През 1923 г. заедно с още двама последователи на Учителя основава първата братска печатница на ул. Оборище 14. Участва в писането на списание Житно зърно, подготвя статии за вестник Братство.
Влад Пашов е тих, скромен и благ по характер, готов е да бъде в услуга на всеки в нужда. Години наред участва в първата група доброволци, които се качват на Седемте рилски езера, за да устроят лагера при Второто езеро. Обича природата и планината. Подготвя поредица от статии, издадени във вестник Братство под името „Астрологията като увод в херметичната наука и философията”. Впоследствие тези статии оформят съдържанието на книгата му „Астрология”, която е първият издаден труд в тази област, написан от български автор.
Димитър Грива (1914 – 1994)
Композитор, общественик, документалист.
Роден е в Нова Загора. Завършва Музикална академия с пиано при проф. Димитър Ненов и композиция при Веселин Стоянов. От 1949 г. в продължение на повече от три десетилетия работи в Студия за научнопопулярни филми „Време”, СТФ „Екран”, САФ „София” и Военна кинематография. Член е на Съюза на българските композитори и Съюза на българските филмови дейци. Автор е на музиката на десетки документални, игрални, научно популярни и мултипликационни филми; композира произведения за симфоничен оркестър и инструментални пиеси. Изследва архивите на манастири и старинни библиотеки в Италия, Франция, Германия.
Многократно е награждаван у нас и в чужбина за филмова музика. Съдейства за издаването на Астрономически основи на първобългарското летоброене (Прабългарския календар) на приятеля си Борис Рогев.
От средата на тридесетте години се установява в братското селище на „Изгрева” с двете си сестри. Мирогледът му е изцяло повлиян от философията на Учителя Петър Дънов. По негова заръка прави оркестрация на Паневритмията за голям симфоничен оркестър. През 1974 г. прави запис на произведението с филхармонията на Монте Карло.
Капитан I ранг Борис Рогев (1898-1976)
Роден на 21.09.1898 г. в с. Воеводино, Варненско. Далечен потомък на Хаджи Димитър по майчина линия. През 1921 г. завършва морско училище. В периода 1927-1931 г. специализира в Сорбоната (Париж) астрономия и навигация, където получава научна степен лисансие по математика, физика и астрономия. През 1931 г. формира Хидрографското отделение на Държавния военен географски институт в София. През 1933 г. прави първата оригинална хидрографска снимка на българското крайбрежие. Той е и началник на разузнавателната, хидрографската и метеорологична секция. В 1946 г. капитан I ранг Рогев става началник на Държавния военен географски институт – София, а през 1951 г. – началник на катедра “Математика” във Военна академия, София. И днес е цитиран в научни издания в Германия, Франция и Русия.
След 30-годишен упорит труд върху основата на многобройни проучвания от наши и чуждестранни източници, като прилага математически и астрономически методи, доказва научно, че прабългарският календар води началото си от 4768 г. пр. Хр. и прабългарите са първият народ на земята, който е можел да определя дните, месеците и годините по точно определена календарна система. В книгата си "Астрономически основи на първобългарското летоброене", издание на БАН (1974 г.), Борис Рогев установява, че прабългарският календар предхожда всички известни в Азия календарни системи. Календарът е признат от ЮНЕСКО за един от най-точните в историята. С тази своя конкретна хипотеза прави голям принос не само към българската, но и към световната наука.
Носител е на ордените “Св. Александър” – от 1940 г. и 1943 г., офицерски кръст и кралски орден “Югославска корона” – IV клас, 1936 г. и др. Кавалер на ордена “Почетен легион” - 1939 г.
Участвал е в живота на „Бялото братство” и е имал личен контакт с Учителя Петър Дънов.
Васил Иванов (1909 – 1975).
Бележит български художник. Завършва Художествената академия, специалност „Живопис“, през 1939 г., в класа на проф. Никола Ганушев. Отначало работи в областта на пейзажа и натюрморта и на експресивния портрет. Още с първата си самостоятелна изложба през 1936 г. се налага като майстор на пейзажа и природата, на интериора, натюрморта, смел в колоритните си решения и умението да пресъздава въздуха. През 50-те години на ХХ в. Васил Иванов започва да рисува именно своите космически видения, като използва черна хартия, върху която работи с бяла креда. Именно темата „Космос“ се превръща в символ на творчеството му. Приятелите му го смятат за един от първите български модернисти и пионер-авангардист в родното ни изобразително изкуство. По покана на пианиста проф. Юри Буков Васил Иванов живее и работи временно при него в Париж и Швейцария. В Париж прави изложба, която се приема с шумен успех. Творбите на Васил Иванов са притежание на много частни колекции в цял свят. По спомени на критика Георги Стоянов-Бигор с тях се запознават Луи Арагон, Пабло Пикасо и Марк Шагал, които им дават висока оценка. Васил Иванов умира в София на 4 април 1975 г.
На негово име със съгласието на всички членове е кръстен през 1984 г. Националният клуб на художниците-фантасти, развиващ своята дейност в подкрепа на движението на клубовете за фантастика и прогностика в България.
Последовател на Учителя Петър Дънов, живее и работи дълги години в братското селище на „Изгрева”.
Цветана-Лиляна Табакова (1913–1991)
Певица с международна известност. Цветана-Лиляна Табакова завършва Музикалното училище в София. Специализира пет години в Ecole Normale de Musique в Париж, завършва и двата отдела на престижния колеж – оперен и концертен.
След завръщането си в България Цветана-Лиляна Табакова е назначена в Операта, където изпълнява главните роли за колоратурен сопран. Наред с ангажиментите си в спектаклите тя изнася самостоятелни концерти и прави множество записи в радиото.
Кариерата на оперна прима обаче не е най-важният й стремеж. Година преди да започне работа на оперната сцена Табакова се запознава с Учителя Петър Дънов и става чест гост на „Изгрева”. От 1940 г. записва всичките си разговори с него, повечето от които са свързани с музиката и ролята й в пътя на човешката еволюция. В продължение на четири години Учителя Петър Дънов предава на Цветана-Лиляна Табакова най-мистичните песни на създадената от него Духовна Школа.
Проф. д-р Стоян Джуджев (1902 – 1997)
Музикален фолклорист и есперантист. Завършва Държавната музикална академия в София и Историко-филологическия факултет на Парижкия университет. Защитава докторат през 1931 г. на тема „Българската народна музика”. Рабиндранат Тагор му предлага работа в неговия университет в Индия, но Джуджев се завръща в България, където утвърждава народната музика като учебна дисциплина в Консерваторията и става професор. Автор е на редица бележити трудове, свързани с българския музикален фолклор – “Българска народна хореография” (1945 г.), “Теория на българската народна музика” в четири тома (1954 – 1961 г.), “Музикална акустика” (1958 г.) и много статии, засягащи въпросите на сравнителното музикознание, синкретизма на народната култура, проблемите общество и музика. С това не само разкрива особеностите на българския фолклор, но и насочва вниманието на световната общественост към него. Подготвил множество специалисти – студенти, аспиранти, докторанти, проф. д-р Стоян Джуджев е живата легенда на българската етно-музикология. Той е и възторжен есперантист, публикува материали в списание "Български есперантист" и за известно време става и главен редактор на сп. "Scienca mondo" ("Научен свят").
Носител на международната Хердерова награда и на наградата на Българската академия на науките, почетен доктор на Държавната музикална академия. Последовател е на идеите на Учителя Петър Дънов.
Михаил Иванов (Омраам Михаел Айванхов) (1900 – 1986)
Михаил Иванов е роден в Сербци, Македония. По-късно семейството му се установява да живее във Варна. Младостта си прекарва в трудни условия – смъртта на баща му, бедността, нестабилността и войните са за него подтик за развиване на волята му, за разширяване на съзнанието и духовността му.
През 1917 г. във Варна среща Учителя Петър Дънов и става негов ученик.
От 1937 г. живее във Франция.
„Този, който се ражда изново, представлява един жив извор, от който блика чиста вода и по бреговете на който се разполага цяла една цивилизация...” Тези думи произнася Михаил Иванов в първата си публична беседа в Париж на 29 януари 1938 г., в зала „Люксембург” на площада на Сорбоната.
През 1947 г. Михаил Иванов и неговите духовни братя от Франция закупуват парцел в парижкото предградие Севр. Кръщават имота „Изгрев”. Така започва животът на Френското Всемирно Бяло Братство. На юг, недалеч от Лазурния бряг, от 1953 г. Братството притежава малък парцел, наречен Бонфен.
През 1959 г. Михаил Иванов пътува в Индия, където посещава редица ашрами и се среща с различни духовни водачи. Един от тях – Махараджа Нимкароли Бабаджи му дава името Омраам Микаел Айванхов. След завръщането му през 1960 г. лекциите му се записват на магнетофонна лента и се съхраняват до днес.
След 1967 г. започва серия от пътувания с цел популяризиране на Учението. Посещава много страни, среща се с държавни ръководители.
През 1971 г. в Швейцария е основано Издателството „Просвета”, което публикува лекциите и беседите му.
През 1981 г. Михаил Иванов пристига в България по покана на Българското правителство по случай 1300 години от създаването на Българската държава.
На 25 декември 1986 г. завършва земния си път.
Благодарение на Михаил Иванов философията, музиката и Паневритмията на Учителя са познати на хилядите му последователи от цял свят, песните и словесните формули се изпълняват на български език.
Мара Белчева
(1868-1937)
Родена е в Севлиево. Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителства в Русе и София. След убийството на съпруга й министър Христо Белчев (1891 г.) следва филология във Виена. От 1903 г. е близка с Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) е милосърдна сестра и учителка в София. Белчева е поетеса и преводачка с широки културни интереси. Превежда произведения от Фридрих Ницше – "Тъй рече Заратустра" (1915 г.), Г. Хауптман – "Потъналата камбана" и др. Публикува стихове от 1907 г. Неголямото й по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската "женска" поезия. Духовно обогатена от общуването си с Учителя Петър Дънов, създава стихове, в които прозира размисъл върху вечните човешки въпроси.
Петър Димков Лечителят (1886–1981)
Роден е на 19 декември 1886 г. в София, в семейството на свещеник Иван Димков. През 1899 г. заминава за Петербург, където завършва Военна академия. През 1909 г. е назначен като подпоручик в Драгомански полк в Цариброд. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, раняван е 8 пъти. Още тогава спасява голяма част от поразените от холера войници.
По време на службата си в армията получава всички национални медали и расте във военната йерархия. През 1936 г. е пенсиониран с чин полковник. От военния му период в историята на България ще останат много негови заслуги. Във Варна ръководи изграждането на Аспаруховия вал, построяването на Арката – портал на VІІІ Приморски полк, построяването на парка – мавзолей "Владислав Варненчик". Като командир на 21-ва пехотна дружина в Карлово през 1933 г. спасява от разрушаване родната къща на Васил Левски и ръководи нейното възстановяване.
След 1936 г. той се занимава с лечителство в страната и чужбина – традиционна медицина, ирисова диагностика и билколечение. Той е дълбоко убеден, че най-напред трябва да се положи грижа за душата на човека и едва след това за физическото тяло и че няма неизлечима болест. Широко пропагандира идеите на вегетарианството и на живота по законите на Природата и Космоса. Основният му труд „Българска народна медицина” излиза през трийсетте години в три тома и четири издания. През периода от 1944 г. до 1990 г. книгите му са забранени от политическата цензура.
Като ученик на Учителя Петър Дънов, Петър Димков участва в живота на Бялото братство на „Изгрева” до края на живота на Дънов. От 1944 г. до 1981 г., той участва в тайните събрания на групи братя и сестри, които съхраняват Учението за бъдещето. Твърди се, че той е човекът, който ходатайства пред Леонид Брежнев (генералния секретар на комунистическата партия на СССР, когото е лекувал), да запази непокътнат гроба на Учителя на „Изгрева”, мястото, на което по настоящем се намира Посолството на Русия.
След 1990 г. делото му отново намира голяма популярност – спонтанно възниква национално движение, което предава на младите поколения идеите на Лечителя, принципите на живота по законите на Природата и методите от новото Учение за духовно развитие и лично усъвършенстване.
Борис Георгиев (1888–1962)
.
Художник от най-висок световен ранг, наследник на традициите на Ренесанса, класик на портрета, пейзажа и мистичните прозрения в изобразителното изкуство.
Роден е във Варна през 1888 г. Семейството му заминава в Петербург, където учи живопис при професор Николай Рьорих. Следва и в Мюнхенската художествена академия. Занимава се с обущарство, шивачество, строителство, земеделие, свири отлично на пиано, балалайка и други инструменти. Установява се да живее в Италия, където създава едни от най-великолепните си шедьоври, и пътува из цяла Европа, Индия и Бразилия. През 1929 г. рисува портрет на Айнщайн и му го подарява. Трогнатият от подаръка Айнщайн съдейства за организирането на голяма изложба от творби на Борис Георгиев в галерията “Шулте” в Берлин. Тази изложба става причина не само за издигане на популярността на художника, но и за изричане на паметните думи “художник на душата” от критика Ханс Розенхаген, превърнали се във визитна картичка на световноизвестния българин.
Автор на портрети и на други велики личности: Махатма Ганди, Рабиндранат Тагор, Учителя Петър Дънов (чийто последовател остава до края на живота си), Джавахарлал Неру и други. В стила му се преплитат в хармонично единство реализъм, романтизъм и класицизъм.
Картините му са били излагани по цял свят и представляват неоценим принос към световната културна съкровищница. Съхранява самосъзнанието си на българин до края на живота си.
Почива в Рим на 9 април 1962 г. и е погребан във Флоренция, близо до мавзолея на Микеланджело, в гроба на любимата му сестра Катя.
